Целта на този текст е да подчертае кое е онова, което е мотивирало мъжете да се сражават и да продължават борбата в ужасяващите условия на Западния фронт, а и не само там.
  Бойният стрес е стар, колкото и самата война. Говори се, че по време на Наполеоновите войни някои английски войници напускат бойното поле „със сигурност не телесно, но духовно, защото разсъдъкът изглежда ги напуска“{1}. В Американската гражданска война лекарите документират многобройни случаи на изтощение от битката, което окачествяват като „носталгия“. Сведения за психически пострадали има в Боерската и по време на Руско-Японската война.
  Западният фронт през 1914-1918 г. показва концентрирани резултати от „огневата революция“, настъпила в предходния век. Оръдията и тежката артилерия поставят под съмнение военната доктрина отпреди 1914 г., според която високият боен дух може да преодолее всякакви материални препятствия. Войниците започват да гледат на себе си като на „пасивни жертви, анонимни частици от огромна армия, въвлечени в една война без изход, доминирана от машини“{2}. Дезориентиращите ефекти от този нов, индустриализиран начин за водене на война са добре обобщени във фразата на С.Л.А. Маршал за „празното бойно поле“. Маршал уточнява: „Бойното поле е студено. То е най-самотното място, което мъжете могат да споделят... Това е онази празнота, която кара кръвта да замръзне и те стисва за гърлото“{3}.


  Резултатите от този нов тип воюване са нови и неподозирани нива на боен стрес в Британската армия, който в навечерието на офанзивите при Сома и Пасчендейл през 1916-1917 г. достига най-високата си точка в десетки хиляди случаи на психическо разстройство. Тези психически разстройства поставят на преден план важни проблеми, свързани с армейската дисциплина и боен дух. Проблемът на военните лекари е как да разпознаят страхливеца, който се опитва да се отърве от служба, симулирайки заболяване, и как – истинската жертва на войната. Ако на няколко посъмнителни случая е позволено да се измъкнат, то би било почти невъзможно да се спре потокът от войници, опитващи се да избегнат смъртта на фронта. Крайният резултат е, че военните лекари често отказват да освободят от служба мъже, претендиращи, че имат психически заболявания, ако заедно с това не проявяват съпътстващи физически симптоми.
  Веднъж отхвърлени от военните лекари, тези мъже обикновено биват заклеймени като страхливци.
  С проточването на военните действия случаите на психически разстройства нарастват, много лекари от генералния щаб и цивилни длъжностни лица започват да разбират сложността и двусмислеността на кризите на бойния стрес и осъзнават, че за борба с този нов феномен са необходими нови тактики и начин на мислене. През 1917 г. за първи път военните власти се обръщат към професионални психолози за съвет относно лечението на психически разстройства. През 1918 г. вече е общоприето, че съществува такова нещо като „душевна рана“, която не е съпроводена от физически симптоми.
  По време на битка всеки страда от чувство на мъчително безпокойство, нивото на което варира значително в зависимост от човека, дори при сходни обстоятелства. Основният инстинкт е този за бягство, но на практика много малко хора постъпват така и на пръв поглед е трудно да се разбере защо.
  През I в. пр. Хр. гръцкият философ Онасандър заявява: „Преди да види нещо, човек винаги очаква то да е повелико, отколкото е в действителност“{4}. С други думи, това, от което войникът страда най-много, е „страхът от Уелският кралски полк с талисмана си неизвестното“. Бездействието по време на битка, често
[24]
  Страховете на войниците могат да се обобщят по следния начин: страх от неочакваното, страх от осакатяване, страх от смъртта, страх от залавяне и физически лишения (от храна, вода, сън). Тези фактори са изострени от условията на бойното поле, а именно: твърде голяма или твърде малка активност, твърде оскъдна или изобилна информация, твърде много хора или изолация.
  Елмар Динтер оприличава реакциите на войниците спрямо бойния стрес на езеро, което нарича „Езерото на пълното физическо и психическо изтощение“. Езерото представлява съвкупност от тревогите и опасенията на войника и напрежението от войната, натрупано до този момент, които придават на водата различно ниво в зависимост от личността. Допълнителните страхове могат да се уподобят на тежък буреносен облак, който Динтер нарича „Облак на напрежението“{5}.
  Облакът започва да вали в момента, в който битката започне, и дъждът се изсипва върху земята и в езерото. Ако вали достатъчно силно и дълго, езерото ще се препълни и вероятно ще прелее. Това именно е точката, в която се появяват физическото и психическото разстройство.
  И така, кои са факторите, които карат мъжете въпреки всичко да се насочат „храбро към върха, за да се срещнат лице в лице с картечниците, артилерийския огън, калта и един шанс за оцеляване, по-малък от 50 на 50“?{6}
  Личният боен дух на войника и мотивацията му са подкрепени от редица физически и психологически фактори. Някои твърдят, че психологическите фактори са по-важни от физическите. Наполеон например заявява, че „накрая Духът винаги надвива Меча“{7}.
  Колкото и да са важни психологическите фактори обаче, вероятно е решителността на войника да бъде драматично отслабена, ако за него не се полагат грижи във физически смисъл. Битката е достатъчно травматична и без да трябва да се мисли за храна, вода, медицинска помощ или за контакта с домашните. Поради това повечето войски, независимо дали става дума за паравоенни формирования или конвенционални армии, посвещават значителни усилия за логистична поддръжка и администрация.
  След като веднъж сме се погрижили за физическите фактори, можем да преминем към психическите.
  Много хора смятат патриотизма за важен мотивиращ принцип по време на война. Ако войникът осъзнава и вярва в каузата, то най-вероятно е той да е подготвен да прави лични жертви и да остане устойчив в битката. Джон Байнс вярва, че патриотизмът е оказал значително, ако не и жизненоважно влияние върху редниците по време на Първата световна война. Той твърди, че мъжете от Втора Шотландска стрелкова част са „крайно патриотично настроени. Те не се съмняват, че Британия е най-великата държава в света и най-хубавата; те обичат Британия и нейните институции със страстна преданост, която не поставят под въпрос“{8}. По-нататък обаче той споделя, че няма голяма вероятност патриотизмът да бъде мотивация в разгара на самата битка, но затова пък има важно значение по време на възстановителния период на военните операции.


  А какво става тогава с идеологията? Окуражавайки патриотизма, Британската армия е склонна да набляга на политическата индоктринация като способ за мотивация на войниците. По време на Първата световна война идеологията играе важна роля поради две причини: първо, вражеските армии придават огромно значение на това, войниците изцяло да са осъзнали политическото естество на войната и да са повярвали в „неизбежността“ на победата. Второ, дори войниците, които имат съмнения относно политическата идеология, се бият по-добре, ако вярват, че се намират на правилната страна и защитават благородни ценности, заслужаващи признание.
  Религията е другият велик мотивиращ принцип. Ричард Холмс твърди, че „векове наред мъжете са подбуждани към битка и утешавани в случай на поражение от религията“{9}. Фелдмаршал Ричардсън се съгласява: „Религиозната вяра е силен компонент на високия боен дух – фактор за печелене на войни“{10}. Въпреки тези изказвания обаче проучването на религиозните наклонности по време на Първата световна война показва, че повечето от половината мъже на фронта не са вярващи{11}. Авторът на проучването заключава, че войниците периодично прибягват до подкрепата на религията като често „единия ден є се подиграват, а на другия се молят най-искрено, особено под обстрела на оръдията“{12}.
  И така, патриотизмът, идеологията и религията могат да накарат един мъж да постъпи в армията и да му помогнат да се справи със страховете си, но за войника в разгара на битката, притиснат от артилерийския огън и заобиколен от масовата касапница, тези фактори едва ли биха могли да осигурят необходимата мотивация, която да го накара още веднъж да стане и да се затича по посока на вражеския огън. Отговорът следователно се крие другаде.
Много хора вярват, че сплотеността на малката група или това „да се погрижиш за своите другари“ е отговорът на въпроса, защо мъжете продължават да се бият дори при изключително тежки обстоятелства. По време на Първата световна война операциите се провеждат в относително малък мащаб и мъжете рядко обръщат внимание на някой друг освен на своите бойни другари или взводния командир. По време на обучения сплотеността
[25]
на малката група е активно окуражавана и войникът чувства, че без подкрепата на групата няма да може да оцелее нито физически, нито психически. Основната му цел е да не бъде отхвърлен от своята група и той всячески се стреми да докаже своята полезност. По време на бой това се декларира чрез желанието за активно и всеотдайно участие в битката. Войникът е все така измъчван от страхове, но повече се опасява да не загуби приятелството, лоялността, съчувствието, признанието и уважението на групата и поради това контролира тези страхове, което му позволява да даде най-доброто, на което е способен.
  Полковият дух винаги е бил гръбнакът на Британската армия. Фелдмаршал Монтгомъри обобщава това по следния начин: „Полковият дух – това е гордостта на един войник от традициите на неговия полк, както и решителността му сам да бъде достоен за тях“{13}. Някои коментатори вярват, че значението на полковия дух трудно подлежи на преценка поради редица причини и не на последно място факта, че тези, които най-силно вярват в него, в повечето случаи са офицери и старши сержанти, но не и редници, чието отношение се губи сред „неясния стремеж към съвършенство и безкрайните тренировки“{14}.
  От друга страна, Лорд Моран е убеден в неговата важност, смятайки, че за редниците по време на Първата световна война „полкът е източник на сила, тяхно постоянно упование“{15}. Фелдмаршал Ричардсън е съгласен с това, заявявайки, че духът на полка е „съществен елемент на високия боен дух, безценно предимство, което струва много по-малко от повечето най-съвременни оръжия, но без което и най-скъпите военни съоръжения... не струват нищо“.
  Независимо колко е важен полковият дух, повечето коментатори са съгласни с фелдмаршал Ричардсън, че командването е „единственият наистина значим фактор за съхраняването на високия боен дух и предотвратяването на психически разстройства“{16}. Това твърдение се основава на вярата, че при едно добро командване човек може да се предпази от всичко останало, разчитайки на инстинкта си. Това е илюстрирано от описанието на вълненията на един редник от Втора Шотландска стрелкова част в Първата световна война: „Под ръководството на добри офицери, на които има доверие, които споделят неговия начин на живот и му отдават необходимото признание, може да се разчита, че при всякакви обстоятелства той ще даде най-доброто от себе си“{17}.
  И все пак възможно е да настъпи момент, когато командващият да издаде заповед, която да доведе до сигурна смърт на неговите подчинени. За да може тази команда да бъде изпълнена, необходима е дисциплина.
  От времето на Първата световна война съществува деликатен баланс между дисциплината, наложена отвън, и самодисциплината. Дисциплината, независимо дали идва отвън или отвътре, значително се заздравява посредством обучение. Военното обучение винаги е съдържало силен дисциплинарен елемент. През последния век британските военни власти смятат усърдните тренировки за основа на добрата дисциплина и боен дух много повече, отколкото страха и принудата. През 1922 г. Саутберийският комитет постановява, че всеки мъж трябва да премине през найдоброто възможно обучение като защита против „психически разстройства вследствие на тежките бойни условия“. Комитетът заключава, че „най-важната цел на военното обучение е произвеждането на висок боен дух“{18}.
  И все пак през 1914 г. обучението в Британската армия се провежда единствено в следните три направления: строева подготовка, боравене с оръжие и стрелба, въпреки че дори Клаузевиц смята, че „маневрите трябва да бъдат толкова реалистични, колкото е възможно, за да подготвят войника за дезориентиращите и предизвикващи депресивни състояния последствия от войната“.
  Признанието за това, колко важно е да бъдат запознати войниците с условията, с които ще се сблъскат на бойното поле, съществува не само да края на Първата световна война.
  Дотук идентифицирах главните и общоприети условия, подкрепящи бойния дух по време на Първата световна война, които мотивират войниците да се бият независимо от понякога съкрушителното неравенство на силите.
  Нека се върнем към диаграмата на Динтер, която съчетава тези условия. „Слънцето на Силата“ обединява всички ключови фактори, прогонва „Облака на напрежението“ и пресушава „Езерото на изтощението“. Диаграмата представя теорията, според която тези фактори са способни да помогнат на войниците да преодолеят напрежението по време на битка и в същото време да се примирят с мъчителното чувство за безпокойство и страх. „Слънцето на Силата“ понякога може да бъде засенчено от облаци и бойният дух да спадне, но със сигурност ще изгрее отново, за да даде сили на войника да продължи нататък.
  Тези фактори са точно толкова важни днес, колкото и по времето на Първата световна война. С присъствието си те трябва да осигурят високото ниво на боен дух и мотивация, необходими за успех в битката. Както отбелязва фелдмаршал Монтгомъри: „Най-добрият начин да постигнеш висок боен дух по време на война е като спечелиш битката“{19}.


{1} This quote is attributed to the Duke of Wellington’s gunner officer. Captain Mercer, and is quoted in – Colonel P Abraham, Training for Battleshock’ RAMC Journal (March 1982).
{2} Ted Bogacz, ‘Battleshock’ in Junior Command and Staff Course Phase 4 (Correspondence Course) – Selected Readings: Battleshock’ (Camberley: Royal Military Academy Sandhurst, 1989) p.l.
{3} SLA Marshall, Men Against Fire – The Problem ofBatrif Command in Future War (Gloucester, Mass.: Peter Smith, 1978.
{4} FM Richardson, Fighting Spirit – Psychological Factors in War (London: Leo Cooper, 1978) p.171.
{5} Elmar Dinter, Hero or Coward – Pressures Facing the Soldier in Battle (London: Frank Cass, 1985) p.18.
{6} John Baynes, Morale – A Study of Men and Courage (London: Leo Cooper, 1987) p.5.
{7} Ibid.
{8} Baynes, p.218.
{9} Richard Holmes, Firing Line (Middlesex: Penguin, 1986) p.244.
{10} Richardson, p.44; Baynes, p.204.
{11} Ibid.
{12} Ibid.
{13} Quoted in Anthony Kellett, Combat Motivation – The Behaviour of Soldiers in Battle (London: Kluwer-Nijhoff Publishing, 1982) p.46.
{14} Holmes, p.308.
{15} Lord Moran, The Anatomy of Courage (London: Constable, 1966) p.69.
{16} Richardson, p.79.
{17} Baynes, p.176.
{18} Kellett, p.79.
{19} Quoted in John Pimlott, The Will to Win’, War and Peace. Issue №.7 (1988) 39-42.
[26]